Млади философи обсъждат бъдещето на обществото на конференция в колежа

Първо място: Александра Цанова, 9 клас

Американски колеж в София

Ръководител: Давид Пеев

““Не” - каза свещеникът - “не е нужно да приемате всичко за истина, трябва само да го приемете като необходимо.”

(Фьодор Достоевски, “Братя Карамазови”)

Според Льо Бон “религията е един акт на вяра с неосъзнат произход, който ни принуждава да приемем en bloc една идея, едно мнение, едно обяснение, една доктрина” (Слаников). За да разберем как се формира религиозната психика и как достига до момента, в който твърдението на Достоевски става възможно, е необходимо да се разгледа нейния произход. Религията възниква като отговор на фундаменталната несигурност на човешкото съществуване - отговор, който познанието се оказва неспособно да даде. Впоследствие обаче първоначалното екзистенциално съмнение относно същността на реалността, което религията цели да намали, прераства в рационален скептицизъм срещу самата нея. Така се оформя сблъсъкът между моралната необходимост от религията и истинността на нейната теология, която въвлича човешкото съзнание в един парадоксален кръг между вяра, истина и полза, в който човекът е неспособен да прецени дали е по-добре да се откаже от „религиозната илюзия” в името на „истината” или да се придържа към нея в името на душевната добродетел.

Разликата между истината и необходимостта стои в самия център на религиозния феномен. Човекът се оказва изправен пред необяснимия хаос на собственото си съществуване, където разумът му предлага единствено осъзнаване на осцилацията на неотговорените въпроси и тяхното непрекъснато умножаване. В този смисъл познанието се превръща в поредната обструкция на човешкото съзнание. Изход от това обречено положение човек намира не в знанието, а във вярата. Тя му предоставя морална рамка, в която той намира единствения възможен „компаньон”, способен да го удовлетвори - а именно самия себе си (Feuerbach). Средновековната християнска доктрина е изцяло изградена върху тази индивидуална връзка с Бог, съществуваща извън границите на разума и логиката. В този контекст Лудвиг Фойербах определя религията като форма на човешко самосъзнание: „Следователно, за да се отстрани това недоразумение, би било по-точно да се каже, че религията е първата, но косвена форма на човешко самосъзнание. Именно поради това религията навсякъде предхожда философията - както в историята на човечеството, така и в историята на отделния век” (Feuerbach, превод мой). Християнската теодицея започва да съществува не само като необходимост за разсъдъка, но и като негов елемент, тъй като индивидът безутешно се нуждае от възприятието за собствената си свободна воля. Този модел често се изменя през историята, като пример за това е „религия на разума” – понятието, което Кант въвежда. Религията престава да бъде външен метафизичен принцип и се премества изцяло в границите на човешкото съзнание.

В деизма на Просвещението оригиналната цел, а именно спасението на душата от вечния грях, бива изместена от моралната автономия на човека, което променя неговото място в света извън това, отредено му от Бога. В този момент религията започва да променя своята първоначална теологична функция. Така, метафизиката започва да се отдалечава от Бога, като човешкият разум спира да търси емпиричната и социална истина в божественото. Рационализмът обаче се оказва неспособен да обясни екзистенциалните измерения на човешката душа. Именно тогава душевното спасение, задвижило всичко, бива изместено от една доста по-социално психологическа функция. Подобна позиция изразява и Емил Дюркем, който в „Елементарните форми на религиозния живот” разглежда религията като изцяло социален феномен, градящ се върху общоприети символи, чрез които обществото всъщност почита самото себе си (Durkheim). Религията може да не бъде истина, но съществуването на човека и неговата позиция в социума са пряко зависими от взаимното поддържане на създадената от него фикция.

От тук нататък, навлизаме в логиката на прагматизма, където религията приобщава човека към морала на религиозния колектив, а той самият, в стремежа си да постигне умереност в живота си чрез нея, загубва вътрешното преживяване и с него духовните ценности, които я изграждат. През историята това се проявява в множество общества. Пример са някои протестантски направления, където като следствие от загубата на църковната институция, канонът е свален от позицията си на универсален закон за личностното развитие, а централната догма се превръща в обект на ознаменуване от християнския колектив.

Разглеждайки религията единствено като социална рамка, към която цивилизацията, под една или друга форма се придържа, то всъщност губим най-същинската част от вярата, а именно нейния аскетизъм, която е първичното религиозно чувство, произтичащо не от познанието, а от страданието. В тази връзка Достоевски заема радикалната позиция да възроди старите православни принципи в новоизградения социален модел. В „Братя Карамазови” той се завръща към религията като явление, което не просто се отделя от „покварата” на разума, но и напълно надделява над него. Той разкрива моралния разпад, който настъпва отвъд нея – „ако Бог не съществува, всичко е позволено". Достоевски ни показва защо религията, дори като социален механизъм, има фундаментално значение за човешкия морал. В предходния си роман “Бесове” той предлага едни от най-ярките „пророчества” за необратимите последици от религиозния разпад. Катарзизният погром е изразен в думите на Степан Верховенски към Варвара Петровна: “Такъв е моят жребий. Аз ще разкажа за оня подъл роб, за оня вонящ и развратен лакей, който пръв ще се покатери на стълбата с ножица в ръка и ще разпори божествения лик на великия идеал в името на равенството, завистта и… храносмилането” (Достоевски). В тези думи се разкриват утилитарните критерии, които овладяват хората, изгубили религиозната илюзия. Животът се редуцира до импулси, а човекът остава сам в бездушната рутина на ежедневието си, изпълнено със страданието от рационалната мисъл и непредсказуемостта на смъртта.

В съвременността религията е спряла да функционира като общовалидна метафизична система. Човекът е загубил своята свързаност с теологичните догми и преминава през свой индивидуален път към преоткриването на духовна субективна истина. Модерните религиозни схващания са често фрагментирани и откъснати от своите предишни институционални форми. Съвременния скептицизъм към религията обаче не изключва нуждата от нея, а всъщност често бива пренасочен към създаването на нова лична структура.

В този контекст е и същественото прозрение на Емил Дюркем, който логически извежда заключението, че не божественото оформя човека, а човекът конструира божественото като проекция на своя вътрешен свят. Както Уилям Джеймс извежда в своите трудове - „Прагматизъм“, „Значението на истината: Продължение на „Прагматизъм“ и „Волята да вярваш“, не емпиричните факти всъщност дефинират реалността на човека, а заложените архетипи посредством идеи, символи и вярвания, които функционират независимо от тяхната доказуемост. Актуалните социални проблеми като радикалния индивидуализъм и общия разпад на ценности са следствие от загубата на тази „необходима фикция”. В тази връзка проблемът не лежи в отхвърлянето на религиозните норми, а в отрицанието им като необходимост. Без тях индивидът остава сам със своя разум, а екзистенциалната празнина, която вярата оставя, предизвиква неговото тотално саморазрушение. Описаният от Достоевски парадокс в крайна сметка остава неразрешен. Религията може да е загубила своя рационален смисъл, но психологическият отпечатък, който тя оставя върху човешкото самосъзнание, и до днес влияе на изграждането на неговата идентичност в личен и в социален план.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Durkheim, Émile. The Elementary Forms of Religious Life. Translated by Karen E. Fields. Monoskop, 1912, monoskop.org/images/a/a2/Durkheim_Emile_The_Elementary_Forms_of_Religious_life_1995.pdf Accessed 19 Jan. 2026.

Достоевски, Фьодор. "Пьотър Степанович си има грижи." Бесове. 1871-72. Chitanka, chitanka.info/text/23060-besove/11#textstart Accessed 19 Jan. 2026.

Feuerbach, Ludwig. "The Essence of Religion in General." Introduction. The Essence of Christianity. Marxists, www.marxists.org/reference/archive/feuerbach/works/essence/ec01_2.htm#n8 Accessed 20 Jan. 2026.

Kant, Immanuel. Religion within the Limits of Bare Reason. Early Modern Texts, 1793, www.earlymoderntexts.com/assets/pdfs/kant1793.pdf Accessed 20 Jan. 2026.

Слаников, Иван. Религиозната Психика. Translated by Николай Мизов, София, Българска академия на науките, 1977.

Второ място: Мария Стефанова, 10 клас

ППМГ „Гео Милев“, град Стара Загора

Ръководител: д-р Милена Иванова

“Всеки документ на цивилизацията е едновременно и документ на варварство”

(Валтер Бенямин)

1. Увод:

Има ли как човешкият стремеж към градеж неимоверно да води до разруха? Не е ли парадоксално да съотнасяме две взаимно изключващи се понятия към един и същи предмет? Как Валтер Бенямин смее да ни обвинява като цивилизация в жестокост и диващина?! За съжаление ще трябва да се съглася с него. Точно провокацията в неговите думи подбужда размишлението върху проблема, който ни представя. Той е едновременно и исторически, и философски проблем, това ни дава възможността да го разгледаме по аналитичен начин, с истински примери.

2. Изложение:

Като начало е редно да изясним разбирането ни за цивилизация и варваство и техните нюанси, тъй като и двете понятия са широко използвани, което допълнително размива границите на техните определения. Цивилизацията в широк смисъл назовава високата степен на обществено развитие и култура, като елементи на развитието са разделението на труда и социална структура, градоустройство, наличието на писменост, религия и изкуство, материално и нематериално наследство и други. „Цивилизация“ често се съкращава до метонимията си „прогрес“ и така изразява представата за напредък, следствие на човешко дело. Цивилизоваността като човешко качество показва вежливост и учтивост, порядъчност. Важно е да се уточни разликата между варварин и варваство. За варвари гърците са смятали хората от чужди племена, а днес се употребява за обозначаване на човек, който не споделя еднакво ниво на култура с използващия термина, определяйки го за нецивилизован. Варваството е абстрактно понятие и показва непременно жестоко, свирепо и безмилостно качество или състояние. Цивилизация - варвари и цивилизованост - варварство са две двойки антоними, но сродните думи имат разминавания в значенията помежду си, което позволява на качествените характеристики „цивилизованост“ и „варварство“ да бъдат съотнесени съответно към „варварин“ и „цивилизация“ без да си противоречат. Оттук можем да направим извода, че съществуват цивилизовани варвари в класическия смисъл на „варвари“ и варварска цивилизация, каквато и Бенямин споменава.

След като изяснихме, че е съвсем възможно да съществува варварска цивилизация на теория, нека разберем дали съществува в действителност. В същността си тя използва жестоки, разрушителни и експлоатативни методи да прогресира. Няма по-добър начин да се убедим от това да се принесем в живота на автора. Той е германец с еврейски произход, живял през първата половина на XX век, и има горчив опит със зараждащите се по онова време в Германия (и отвъд) идеи. Самият той отнема живота си през 1940 година, опитвайки се да избяга от ръцете на Гестапо. Учените под закрилата на Нацистка Германия безспорно имат много технологични постижения, но техните експерименти водят и до огромна разруха и смърт. Не е нужно да се позоваваме на най-яркия пример от съвременната история, защото това е основен „страничен ефект“ на цивилизацията независимо къде се опитаме да я намерим. Все пак ще си позволя да се опра на още едно историческо събитие. При колонизирането на Америка европейските завоеватели попадат на привидно изостанали племена, лишени от напредъка на европейската цивилизация. Те им носят християнска вяра, железни инструменти и оръжия и т.н., все белези на прогреса. За съжаление същите тези инструменти са използвани за варварство от страна на конкистадорите. Коренното население измира чрез болести, войни, културен геноцид в името на пренасянето на цивилизацията отвъд океана. Това е типичен пример за варварска цивилизация: напредъкът ѝ е обременен с жестокост, къде по случайност, къде не. За сметка на това голяма част от коренното население могат да се определят като цивилизовани „варвари“. Те са имали своя социална структура, собствени познания в областта на медицината, астрономията, собствена религия, храмове... Но липсата на огнестрелни оръжия и (в част от племената) писменост им печели названието „диваци“. Мишел Онфре успява да обобщи добре казаното до момента: „Това, което така нареченият цивилизован човек е направил на така наречения варварин, е варварство“. Тук е много важно ироничното „така наречено“. В страха си от непознатите местни европейците налагат особена жестокост в името на собствените си схващания. И сега те са онова, от което най-много се бояха, а именно самите варвари.

Не е нужно също да даваме примери, където хора дикретно страдат от други хора. Сега ще се убедим, че всяка човешка дейност е разрушителна спрямо не само другите, но и околната среда. Обезлесяването, масовият улов, презастрояването в името на развитието ни като цивилизация води до катастрофални последици първо за самата природа и после за нас хората. Това ми напомня за мъдростта на северноамериканското племе крий, която гласи “Когато и последното дърво бъде отсечено,/когато пресъхне и последната река,/когато бъде уловена и последната риба,/едва тогава Човекът ще проумее,/че парите не стават за ядене”. Тук парите са белег за напредъка на съвременното общество.

Намаляването на разрушителните ефекти е възможно, макар и това да е една неизбежна част от развитието на хората. Дори нечии действия да бъдат с добри намерения, като например соларните панели, които генерират енергия от неизчерпаем източник - слънцето, се нуждаят от голямо пространство и това води до заемането на огромни площи обработваема земя. Важно е преди да пристъпим към решения да осъзнаем неминуемото присъствие на негативни последици. Трябва да се отнесем отговорно към тях, да ги представим и назовем: по този начин също се развиваме, защото надграждаме срама на нашите предци, който ги лишава от това да признаят своите грешки и да поемат вината от своите действия. Реализацията се осъществява чрез дипломатични разговори и споразомения (като решение на варварството от човек на човек) и екологичен поглед и иновативност в същата посока (варварство към природата). Това съзряване е един дълъг процес, който ще продължи още много време. Емил Зола даже нарича израстването мъчително (за сметка на най-нищожния прогрес), но в крайна сметка „единственото щастие в живота е постоянният стремеж напред“.

3. Заключение:

От парадокса и играта на думи на Бенямин излиза варварско жестока, но необходима за преглъщане истина - цивилизацията носи в себе си собствената разруха, а всяко сведение за прогреса едновременно ни напомня за жертвите, които са били принудени да бъдат направени за постигането на развитие. Това не трябва да бъде повод за отчаяние, а именно обратното - като учител историята ни показва грешките си, за да ни позволи да отсъдим правилното от грешното и да можем да взимаме по-добри собствени решения (дали на лично или глобално ниво). Единственото истинско щастие може да се крие именно в този постоянен и мъчителен стремеж - към стремежа да бъдем отворени към грешките си и да продължаваме да градим в името на просветата и развитието. Само така ще можем да си вземем поука от историята и да обещаем на бъдещето да не повтаряме грешките от миналото.

ИЗТОЧНИЦИ:

Бурла Д., Цивилизация и национална култура, https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/330252/2130338/version/3/file/Avtoreferat_D.Burla.pdf – стр. 7

Ганева В., Атанасов Л., Мъдростта на вековете, София, изд. Наука и изкуство, 1979 г, стр. 146, 148

Тодоров Н., За бог Зевс – бог Живе, Орфей, пръстена от Езерово и античната българска книжнина, с. 1: https://www.otizvora.com/files2016/nt-bogove-i-knigi.pdf

Fenster, US History: Eight Basic Features of Civilization https://fensteroneducation.home.blog/2020/07/03/us-history-eight-basic-features-of-civilization/

Hamacher D., Stories from the sky: astronomy in indigenous knowledge https://www.unsw.edu.au/newsroom/news/2014/12/stories-from-the-sky--astronomy-in-indigenous-knowledge

Lester D., Suicide and the Holocaust, Nova Publishers, 2005, p. 74. "Suicide to Escape Capture: Cases".

Whitaker R., Documents of Civilization, Documents of Barbarism https://inroadsjournal.ca/documents-civilization-documents-barbarism/

Трето място: Александра Христова, 9 клас

Американски колеж в София

Ръководител: Давид Пеев

Цивилизованият варварин

„Всеки документ на цивилизацията е едновременно и документ на варварството.”

Валтер Бенямин

Думата „варварин” сама по себе си не е обидна. Тя произлиза от гръцкото βάρβαρος, което буквално означава „чужденец”. И все пак, използването ѝ в днешно време има негативна конотация – варваринът е жесток, нечовечен и груб; той е нецивилизован. Но най-важното, той е различен. За древните гърци това са били хората, които не говорели гръцки, за римляните са били германците и келтите, за китайците – „тези отвъд стената”, за османците са били неверниците или „гяурите”. За всички това са хора извън тяхната цивилизация. А какво е за тях цивилизацията? Това са: редът – подчинение на властта; религията – една истинска религия; уседналият начин на живот и писмеността – закони, документи, договори. Ако една култура е устна и няма писменост, която да я документира, тогава тя е възприета като лишена от разум, история и памет. Тя няма с какво да остане запомнена, няма нищо, което да потвърди, че някога е била цивилизация. По-конкретно, за древните гърци проблемът не лежи в това, че варваринът не знае гръцки, а в това какво символизира фактът, че не го знае. На практика, той не познава логос, разумната реч, следователно е по-низша форма на живот. Освен това варваринът не участва в полиса, тоест той не е част от обществото, а външен индивид, който, според тях, няма с какво да допринесе към тяхната по-развита цивилизация. Римляните и китайците следват същата логика. За римляните цивилизованите хора следват римския закон и имат римско гражданство. Германците може да имат култура, но тъй като тя е различна, е по-недоразвита. Китайската цивилизация се гради върху космическия ред и императора. Хората отвъд стената не почитат императора и не следват китайските традиции, тоест те са нецивилизовани, хаотични и опасни. При османците основата е в религията – ако някой не вярва в исляма, то той е извън истинския ред, тоест не е достигнал културната извисеност, която са достигнали те.

Това само по себе си води към една от възможните интерпретации на цитата. За народите, като изброените по-горе, всичко различно от тях е варварско. По философията на етноцентризма, ако всеки народ сравнява останалите култури със своята собствена, то тогава най-вероятно той ще стигне до извода, че неговата култура е правилната, естествената и по-висшата просто защото е пристрастен. Тази теза се поддържа от антропологията, която доказва, че етноцентризмът има биосоциална функция, което значи, че е съществен в изграждането на групова идентичност, улеснява кооперацията вътре в групата и оправдава политическата власт. Според френския антрополог Клод Леви-Строс: „Отхвърлянето на другия е почти инстинктивна защита на културната цялост.” Тоест хората са по-склонни да омаловажат други култури, за да си създадат усещане за сигурност и превъзходство. (Важна вметка тук е, че под „хората” и „народите” не се има предвид индивиди, а цели системи и институции). И след като една култура се счита за най-извисената и най-цивилизованата, то тогава логично останалите, дори и да не са определяни като варварски, са по-недоразвити и по-малко цивилизовани. По тази логика, ако варварското е възприето като нещо чуждо, всеки документ на всяка цивилизация, която не принадлежи на този, който прави сравнението, е варварски. Дори и в случаите, в които не се отрича, че една държава е цивилизация, ако нейната култура се смята за по-низша по логиката на етноцентризма, то тогава тя е цивилизация с варварско устройство. Ако се приеме, че всички народи разглеждат останалите по този начин, тогава всички народи са варвари в очите на останалите, а техните официални документи са документи на варварството. По тази логика всяка цивилизация е свободна да каже: „Всеки документ на (чуждата) цивилизация е документ на варварството.”

Проблемът с тази интерпретация са изключенията. В случаите, в които един народ признае равенството или превъзходството на друг, този цитат отпада. Пример за това са римляните, които при пленяването на Гърция се оказват под силно влияние на нейната култура. Оттам идва и известният цитат на Хораций: “Graecia capta ferum victorem cepit” („Пленена Гърция плени своя див победител“). Тук победителят признава културното превъзходство на победения. Друг такъв пример е Ислямският златен век, който признава чуждото знание. Абасидите превеждат масово гръцки, персийски и индийски текстове като приемат, че знанието е универсално, а философът Ал-Кинди дори казва: „Истината трябва да се приема, откъдето и да идва.” По същия начин през 19-и век Япония признава, че Западът е технологично по-развит. Подобни тези обаче лесно се оборват, защото не се отнасят до цели народи и са само временни. Римляните може и да признават гръцкото превъзходство, но пак доминират политически, а Ислямският златен век и Япония през 19-и век са само периоди във времето, които не означават трайно отхвърляне на йерархичното мислене.

Друг такъв пример включва инките и тяхната система за записване на информация – кипу. За разлика от масовата представа за азбука, кипу не използва букви, срички или знаци, а цветни нишки, по които има възли и спрямо позицията, цвета и материала се означават различни неща. Днес кипу не може да се чете, но със сигурност се знае, че използва десетичната бройна система, като позицията на възела по дължината на въжето показва разреда, а самата информация е за счетоводни, данъчни и вероятно исторически идеи. Тоест за инките това е нашият еквивалент на писменост; те са го разбирали и ползвали активно. Испанските завоеватели обаче не разбирали кипу. Те търсели букви, текст и книги; нещо, което да свържат с християнството и правната власт. Методът кипу не попадал в никоя от тези категории, затова е бил възприет като несериозен, дяволски и идолатричен. Следователно испанската администрация и представителите на църквата наредили изгарянето на възлите кипу, защото ги виждали като доктринални предмети, които се използвали в практики, считани за езически и враждебни към християнството, а на тяхно място европейците поставяли свои писмени записи. В резултат на това от кипу остават едва няколкостотин екземпляра, които са значително по-малко от оригиналната бройка. Макар и да не може да се нарече точно писменост, поне според европейските критерии, възлите кипу със сигурност могат да се приемат за документи. Документът е материален носител на информация с цел нейното запазване, предаване или легитимиране във времето. Кипу е материален, създаден е умишлено с цел документиране на информация и е бил използван от държавната администрация, като е можел да се чете само от професионалисти. По същността си той е документ. Само че европейците не го виждат като такъв и тук се откроява същата идея на цитата на Бенямин, както в по-горния пример: това, което за инките е документ, утвърждаващ тяхната цивилизация, за европейците е варварство.

Това обаче не е единственият начин, по който може да се разглежда цитатът. Особено в примера за кипу личи много ясно най-честата интерпретация на Бенияминовия цитат. За европейците писмените документи са основен критерий за цивилизованост. Те съдържат законите, договорите, архивите, историята на един народ. Когато испанците попадат на кипу, метод на записване на информация, който има същата цел като азбучната писменост, но не отговаря на европейските критерии, те не просто го отхвърлят, а целенасочено го унищожават и подменят. Това съвпада напълно с другото значение на варварството – грубо потъпкване на културни ценности и проява на безчовечие и жестокост. За унищожаването на кипу има издадени документи, основният от които идва от Третият събор в Лима. Той официално забранява кипу и нарежда изгарянето му, защото е използван за записването на жертвоприношения и предлагане на предмети на нехристиянски богове. Така документ на една цивилизация се използва за насилие, унищожаване на култура и налагане на контрол – речниковата дефиниция на варварство.

Цитатът на Валтер разглежда как две понятия, създадени да си противоречат, могат не само да съществуват заедно, но и да обозначават едно и също нещо. Противопоставянето на цивилизования човек, този който влиза в нормите на ред, знание, религия и писменост, и варварина могат да се разгледат по два начина. В единия случай „варварски“ означава „чужд“, а в другия случай означава „нецивилизован, дивашки“. И в двата случая неразбирателството идва от различията на двете страни, но в първия то се изразява чрез отхвърляне на чуждото по мирен начин, а във втория – чрез неговото унищожаване, което, иронично, прави цивилизованата страна нечовешка, а документите, които позволяват нейното поведение – варварски.

Този проблем е виден и в днешно време. От една страна, политици, водени от представата си за културно превъзходство, ограничават достъпа на хора от определени държави в границите на своите държави. Виден пример за това е политиката на САЩ от 2017 „Travel Ban”, която ограничава правото за пътуване в САЩ на хора от седем държави от Близкия Изток и Африка, като се твърди, че причината за това е националната сигурност. Въпреки това мярката води до критики, че е дискриминационна по същество, защото е насочена срещу определени групи хора и намеква, че те застрашават сигурността на държавата. Този документ на цивилизацията отнема правата на хора, които са смятани за по-низши или дори опасни. Друг пример са социалните мрежи. По дефиниция документът е траен носител на информация, следователно публикациите могат да се определят като документи. Онлайн пространството дава възможност за анонимност и много често хората там си позволяват груби, обидни и дискриминиращи коментари. Така варварството чрез цивилизовани средства е по-достъпно от всякога.

Източници:

Britannica Editors. “Barbarian.” Encyclopædia Britannica, Encyclopædia Britannica, 2026, www.britannica.com/topic/barbarian Accessed 20 Jan. 2026.

“Barbarian.” Wikipedia, Wikimedia Foundation, 18 Dec. 2025, en.wikipedia.org/wiki/Barbarian Accessed 20 Jan. 2026.

Greek Reporter. “Barbarian Origins and Meaning in Ancient Greece.” Greek Reporter, 18 July 2025, greekreporter.com/2025/07/18/barbarian-origins-meaning-barbarian-ancient-greece Accessed 20 Jan. 2026.

Horace. “Graecia capta ferum victorem cepit.” In The Works of Horace, trans. H. Rushton Fairclough, Harvard University Press, 1926. Accessed 20 Jan. 2026.

Wikipedia Contributors. “Quipu.” Wikipedia, Wikimedia Foundation, 15 Jan. 2026, en.wikipedia.org/wiki/Quipu Accessed 20 Jan. 2026.

Wikipedia Contributors. “Third Council of Lima.” Wikipedia, Wikimedia Foundation, 12 Jan. 2026, en.wikipedia.org/wiki/Third_Council_of_Lima Accessed 20 Jan. 2026.

Wikipedia Contributors. “Economy of the Inca Empire.” Wikipedia, Wikimedia Foundation, 10 Jan. 2026, en.wikipedia.org/wiki/Economy_of_the_Inca_Empire Accessed 20 Jan. 2026.

Lévi-Strauss, Claude. The Savage Mind. University of Chicago Press, 1966.

Goodman, L. Thomas. The Transmission of Knowledge in the Abbasid Caliphate. Routledge, 2019.

Jansen, Marius B. The Making of Modern Japan. Harvard University Press, 2000.

Al-Kindi. On the Pursuit of Truth, trans. Dimitri Gutas, Brill, 2001.

“What to Know About Trump’s New Travel Ban.” Time, 2025, time.com/7291314/trump-new-travel-ban-countries-immigrant-entry-restrictions-nonimmigrant-visas/ . Accessed 20 Jan. 2026.

“Забраната на Тръмп за влизане в САЩ.” Novinite.bg, 8 June 2025, novinite.bg/articles/269076/ . Accessed 20 Jan. 2026.

Първо място: Георги Станков, 12 клас

18. СУ „Уилям Гладстон“, гр. София

Ръководител: Александър Димитров

Самопознанието като реалност на духа

Твърдението на Георг Вилхелм Фридрих Хегел, че „Духът е онова, което само чрез себе си е реално; реалността на духа е в самопознанието, в което духът застава пред себе си като субект и обект едновременно“ показва основната амбиция на цялата му философска система в едно-единствено, взискателно изречение. Твърдението изглежда абстрактно до степен на неяснота. И все пак под плътната му концептуална повърхност се крие радикално преосмисляне на това какво означава нещо да е реално и нещо да се знае. Понятието на Хегел за дух описва динамичен процес, чрез който реалността става разбираема чрез самопознание.

В основата на твърдението на Хегел е решителният разрив с реализма на здравия разум - в ежедневието се приема, че реалността съществува независимо от съзнанието: обектите са реални, независимо дали са познати или не, а съзнанието просто ги отразява или представя. Хегел оспорва това предположение, твърдейки, че духът е „реален само чрез себе си“. Това не означава, че духът произволно измисля реалността или че светът е просто илюзия на съзнанието. Хегел дава нов смисъл на реалността: това, което е напълно реално, не е това, което просто съществува, а това, което е разбираемо и самообосновано. Духът е реален, доколкото активно се конституира като обект на разбиране. Без това обръщане към самия себе си, духът би останал абстрактен потенциал и не би бил действителна реалност. Това твърдение се противопоставя на по-ранната модерна философия, особено с Кант и Фихте. Кант твърди, че условията на познанието се намират в структурите на субективността, поддържайки рязко разграничение между феномените и нещата в себе си. Това разграничение е в крайна сметка несъстоятелно - реалност, която по принцип е непознаваема, е празна абстракция. Самата реалност трябва да се разбира като нещо, което се случва чрез разбираемост. Духът не се сблъсква със свят, който му е завинаги чужд - той среща себе си във и чрез света, който е оформил.

Фразата „реалността на духа е в самопознанието“ е онтологично твърдение. Самопознанието не е епистемологично постижение, някакво вътрешно осъзнаване, добавено към вече съществуващ субект - то е същността на битието за самия дух. Духът съществува само доколкото познава себе си - като става обект. Затова Хегел настоява, че духът стои „пред себе си като субект и обект едновременно“. Духът е едновременно познаващият и познаваемият, активният агент и съдържанието. Класическата метафизика е склонна да третира субекта и обекта като фундаментално противоположни: субектът е мислещото „аз“, обектът е външното нещо. Не е нужно да отричаме това разграничение, но абсолютизирането му е ненужно и неточно ограничение. Противопоставянето между субекта и обекта е момент в рамките на по-голям процес, а не окончателна истина. Духът започва с преживяването на света като нещо друго и независимо. Чрез труда, езика, изкуството, религията и философията той постепенно осъзнава, че тази „другост“ не е изцяло чужда. Обектът носи отпечатъка на собствената дейност на духа.

Невъзможно е това разбиране да няма последици върху начина, по който мислим за индивидуалността. Ако реалността на духа се крие в себепознанието и ако самопознанието изисква обективизация, тогава духът не може да бъде разбран изолирано. По този начин, когато говорим за дух, който познава себе си, нямаме предвид самотно его, обръщащо се към себе си. Имаме предвид исторически разгръщащ се, социално въплътен процес, в който хората колективно разбират кои са. Самопознанието на духа се осъществява не само в индивидуалното размишление, но и в институциите, етичния живот и културните постижения. Семейството, обществото и държавата не са просто прагматични договорености, а обективни форми на духа, в които свободата и саморазбирането придобиват конкретна форма. Да живееш в тези форми означава да участваш, често несъзнателно, в непрекъснатите усилия на духа да опознае себе си.

Хегел приписва универсално значение на духа. Тази универсалност не бива да се бърка с абстракция. Духът е универсален именно защото е конкретен - той се проявява във всички елементи на бита. Няма дух „като цяло“, който да се носи над историята; има само дух, какъвто съществува в определени форми. Следователно самопознанието е винаги ситуационно. То отразява аспектите на даден исторически свят - неговите проблеми, конфликти, организираност и т.н. Това историческо измерение е от съществено значение за оценяване на реализма на позицията. Да се ​​каже, че духът е реален само чрез себе си, означава да се твърди, че всички измерения на съществуването стават напълно реални само когато бъдат възприети чрез самосъзнателно разбиране. Човешката история е постепенното пробуждане на този дух към себе си. Разглеждайки я така, можем да гледаме на нея като рационален процес, макар и такъв, който се разгръща чрез насилие и трагичност. Ролята на философията в този процес е отличителна. Философията не създава реалността на духа, нито диктува хода на историята. Вместо това, тя описва ретроспективно, това, което духът вече е достигнал. Философията е най-висшата форма на самопознание на духа, защото тя изрично обединява субекта и обекта - духът познава себе си като дух, той признава, че структурите на реалността са и структури на мисълта. Ето защо е неразумно, даже вредно, да разглеждаме философията като обикновена част от академичните дисциплини – така я отчуждаваме от същността ѝ на кулминация на пътуването на духа към самосъзнанието.

Не е трудно да се запитаме дали това доближаване на реалността и самопознанието не рискува да бъдат изключени форми на съществуване, които се съпротивляват на концептуалното мислене – добър пример би била самата индивидуалност. При подготовката за писане по тази тема е трудно човек да срещне критики към Хегел, че подчинява живия опит на абстрактно изграждане на системи, но подобни критики остават неоснователни при по-задълбочен анализ. Самопознанието не елиминира противоречието, а напротив - запазва го. Духът познава себе си именно чрез разпознаване на собствените си вътрешни конфликти. Трагичното, ирационалното и негативното не са изключени от реалността - те са неразделна част от обръщането на духа към себе си. Ако реалността на духа се крие в самопознанието, тогава невежеството, отчуждението и всякакви други подобни състояние придобиват нова същност – превръщат се във форми на нереалност. Да живееш, без да разбираш социалните и историческите условия, които оформят живота на човек, означава да съществуваш чрез ограничен начин на съществуване. Да се стремиш към самопознание, както индивидуално, така и колективно, означава да участваш в осъзнаването на самия дух.

Твърдението на Хегел, че духът е реален само чрез себе си и че неговата реалност се крие в самопознанието, ни показва виждане за реалността като фундаментално саморефлективна. Духът не е статична същност, а жив процес, в който субектът и обектът, мисълта и битието, индивидът и общността постепенно се помиряват. Самопознанието е историческо и социално постижение, чрез което реалността става разбираема за себе си. Независимо дали приемем, или отхвърлим тази система, е хубаво да разгледаме възможността, че да разберем себе си не означава просто да опишем реалността, а да участваме в самата нея.

Второ място: Боян Асенов Марков, 12 клас

12. СУ “Цар Иван Асен II”, гр. София

Ръководител: Ивайло Николов

ГЕНЕТИКА НА БЮРОКРАЦИЯТА

„Бюрокрацията е най–ефективната форма на управление и същевременно клетка от желязо.“

— Макс Вебер

[§1] В своето предисловие към сборника „Персийски писма“ Пол Валери включва една много любопитна и малословно описана теза, ознаменуваща въобще обществената му мисъл. Според него историческата закономерност в развитието на обществата е преобразуването на начина на управление от такъв чрез насилие към такъв чрез „измислици“, ако варварското общество се устройва чрез употребата на физическа сила, то „царството на реда“ се устройва чрез (производството и) употребата на рационални построения. Към своята теза той прибавя и допълнение в опит да я осмисли: едно истинско царство на реда не може да съществува без измислиците, понеже те, така да се каже, обсебват съзнанието, вкарват го в дадени коловози и работят с механизмите на самата мисъл. По този начин се създава социална и политическа реалност, която е различна, по–сложна, едновременно по–застинала и по–динамична от тази на физическата сила. Тази реалност обаче не почива изключително върху природни дадености и елементарни колективно–психологически явления, а изразява усложнение в обществените отношения и възникнала потребност от нови начини за устройване и управление на хората.

На пръв поглед тезата на Валери изглежда простовата, тя е лесна за усвояване и дори може би е очевидна, но нейното продължение всъщност носи голямата ѝ стойност. Валери не пропуска да изтъкне, че „царството на реда“ или с други думи „царуването на символите и знаците“ не представлява наслоение върху основата на насилието, на варварската нравственост, а е повече една въображаема система, чиято генетическа заложба е да се развие до крайна абстрактност — така ако преди някакъв праг на развитие символите и знаците са отразявали присъствието на първична реалност, то след него те отразяват нейното отсъствие. Създава се една отчуждена реалност, която колкото е рационална, толкова е и вълшебна, опияняваща с необяснимите си форми, залъгващи човешките същества, че те са даденост, атрибути на самото абсолютно и поради това те нямат нито люлка, нито гроб, техният произход не може да бъде проследен, защото изглеждат вечни, а те самите са непреодолими.

С написването на своето скромно предисловие към труда на Монтескьо Валери се нарежда сред предшествениците на семиотиците и макар да не е философ, а литера–турен критик, той е сред един от малкото да извърши скок в изследването на т.н. „слож–ни общества“, при който отвлечените понятия вече не са предмет от полето на политическата философия, а на семиотиката.

[§2] За да бъде разбран замисълът, залегнал в основите на Веберовите думи, трябва да се вземат предвид няколко подхода. Първият подход е външният, който разглежда думите чрез чужди теории и съждения в опит да ги положи в някакъв контекст и да ги осмисли. В случая размишленията на Валери са изходната точка, тъй като те дават основни насоки в разбирането на обстоятелствата, в които бюрокрацията възниква. Вторият подход е вътрешният, който разглежда Веберовите думи чрез собствената му мисъл. В случая трябва да се обогати представата за бюрокрацията — генеалогия, типология, естество и пр., по възможност да се подходи към нея критически и да се потърсят някакви проблеми в определението и системата ѝ у Вебер.

[§3] Очевидно е обстоятелството, че в царството на реда физическата реалност не е изцяло премахната — това е невъзможно. Но ако не е премахната, тя е изкривена. Царството на реда като такова е политическа структура в смисъла, че тя обхваща и регулира напълно всички други области на човешката дейност, а понеже насилието е екзистенциален предел за политиката, то остава под някакъв свой вид в него.

Разликата между варварското общество и царството на реда е, че в царството на реда насилието не присъства ежедневно като средство за управление, през повечето време то присъства само като възможност, като нереализиран потенциал за налагане на реда. Ако насилието по някакъв начин е представлявало не просто съществена, а и явна част от царството на реда, то това е би било още в зародиша на рационалната политическа структура, където кончината на стария и рождеството на новия ред се припокриват. Юридически това е времето от историческото развитие, в което учредителната власт „слиза от небесата“, за да постави пред обществото основни ценности и правила и после да ги кодифицира в правни норми. Това също е времето на отприщване на могъщ заряд, който с рушителната си сила освобождава пространството от старите форми на управление и носители на власт и пропрява път за идването на нови, „божественото насилие“ по думите на Бенямин. Но след като ранния период от установяването на властта на царството на реда премина, потребността от революционни сили се превъплъщава в потребност от контрареволюционни сили, чието предназначение не е освобождаването на пространство, а изпълването му. Тогава по същество се раждат измислиците.

Политическите строеве желаят по всякакъв начин да пестят колкото се може повече сили, което означава да се намалят възможностите да се наложи такива да бъдат употребени. Тук не става въпрос просто за физическата сила и капацитетът за нейната употреба, а под сила се разбира и символният ресурс на строя, чрез който той се идентифицира и легитимира. Това са изчерпаеми блага, те са скъпи, трудно се добиват, но лесно се изразходват, поради тази причина в естественото развитие на строя се стига и до решението, че не е нужно той да присъства постоянно в ежедневния обществен живот, за да управлява, а неговото присъствие може да бъде и призрачно като представа. Едно присъствие, което не е толкова в ежедневното битие, не е в тривиалните случки от ден за ден, колкото в самия начин на мислене на човека, при който освен ценностите и идеалите се структурират и механизмите, чрез които мисълта протича и се калибрират възможностите за критични нагласи. По този начин недрата на съзнанието се обсебват и човек не просто не желае да надхвърля рамките на реда, не просто е неспособен физиологически, съдейки по характера, да ги надхвърли, а буквално е неспособен да си представи реалност — бъдеще, настояще и минало — отвъд тази на установения ред. Кръгозорът от възможности се свива до степен, в която не съществува нищо друго отвъд мнимите предели на представите и призрачността.

Макар това явление в живота на социалните организации да може да се разгледа и през понятия като симулакрум, такова нещо е ненужно, понеже преустройването на управлението от употреба на насилие към употреба на призрачни представи (по Щирнер) е нещо естествено — царствата на реда винаги се целят да осъществяват такива преустройва, тъй като те са залог, че нещата такива, каквито са няма да се променят, дори и конкретните властимащи да изчезнат. Даже и съдържанието да се премахне, структура–та остава, а тя заставя поведение от определен вид, мислене от определен вид, в нея не е възможно друго.

[§4] Появяването на бюрокрация в такива общества е неизбежна. Когато редът вече не се структурира от факта и действието, а от представата, се поражда потребността от нови форми на управление — конкретно управлението на абстракциите може да стане само чрез нещо също толкова абстрактно, една хиперрационализация на публичните процеси, при която нуждата от нормативни и административни актове и документи не е породена от обективни обстоятелства, а от самата себе си. Понеже се създава отделна отчуждена реалност, тя постепенно започва да следва собствени „природни закони“, според които напластяването на процедура върху процедура, на документ върху документ и пр. не са нежелан ефект, а естествено и неизбежно явление.

Тази представа присъства и у Вебер. От една страна бюрокрацията е най–чистият начин за правно управление, при който висшата реалност е тази на компетенциите, чиновете, йерархията и всеобхватните правилници, докато нисшата реалност е тази на физически урегулирания от бюрократичната процедура процес. Вече причината той да означи бюрокрацията и като клетка от желязо стои в обстоятелството, че колкото и тя да позволява управление само според правните норми, толкова тя ограничава свободата. Но това разбиране таи проблем: как така може то да обясни бюрокрации като тези на социалистическите държави, а най–вече СССР, чието землище само поради големината си може да роди огромни бюрокрации в иначе ирационални (т.е. нерационализиращи) общества? Всъщност обяснението на такъв вид бюрокрации е начинание, което Вебер започва, отчасти и в „Икономика и общество“, но не стига далеч с него. Тъй като съществуват примери за системи, при които основните условия за бюрокрацията според теорията на Вебер са нарушени, няма как те да бъдат определени като „правно–рацио–нални“ и нормативно уредени. Единствено примерът със социалистическите държави и злоупотребите в техните политически системи е достатъчен, за да се види, че същност–та на бюрокрацията не е законността, нито предвидимостта. Въпреки че Вебер се опитва да обясни това, заявявайки че дори и бюрокрацията да е възникнала от религиозно или идеологическо движение, в нея тежестта на харизмата неизбежно се губи. Харизматичната бюрокрация се създава, когато движение с революционен или свещен (религиозен) авторитет се институционализира. Но тя е структурно различна от правно–рационална–та бюрокрация, защото при нея административните действия притежават морален и идеологически заряд, неприкосновени са и техните извършители не са отговорни пред никого, освен пред по–високопоставени чиновници.

[§5] Ако трябва да се състави заключение от този очерк на спорадични мисли, то то е, че на първо място бюрокрацията е клетка от желязо не само, защото ограничава свободата юридически, а защото тя произхожда от процеса в обществата, чрез който човешкото съзнание бива обсебено и следователно може да работи само в такава среда. На второ място по–голямата теория на Вебер за бюрокрацията е проблематична, тъй като тя приема, че единственият неин вид е рационалният, въпреки че, както беше и казано, тя не зависи от правото и рационалността, а от наличието на отвлечени понятия, абстракция и (в един дух с думите на Валери) вълшебност.

Трето място: Джесика Димчова, 11 клас

ПГ „ Хр. Ботев“, гр. Дупница

Ръководител: Надя Джоргова-Калвина

„Затворът започва много преди портите си и не свършва при ключалката “

Мишел Фуко

Що е онова от което бягаме? Нима някога в безумието си сме се молили да го притежаваме? Парадоксите не са далеч от емпиричния опит, те са странстващите сенки, които го съпровождат. Да се разплетат нишките на противоположните истини е цел на мнозина велики умове през вековете, сред тях е и Мишел Фуко. Свободата и нейната липса, илюзията и реалността, избора и чуждата воля, тези и много други опозиции са заровени под пластовете на неговия цитат ,,Затворът започва много преди портите си и не свършва при ключалката“.

Някои вярват, че творбата може да съществува и без артиста, но дали само фантазията за него или публичната информация, произведението има нужда от автор, както дървото има необходимост от корените си. Дори псевдонима носи послание, а липсва ли такъв умовете ни проявяват навика да се утешават със собствени догадки. Личността на Мишел Фуко обаче не е тайна за никого, той е френски философ, социолог, историк и създател на теорията за „археология на знанието“. Фуко е известен най-вече със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност.

В книгата си ,,Надзор и наказание: Раждането на затвора“, от която е и гореспоменатият цитат, той подробно разглежда прехода на методите на властта от физическия контрол на тялото до психологическия. В творбата е анализиран паноптикумът на Джереми Бентъм- проект на затвор фокусиран върху основите на идеята за ,,всевиждащ“ пазач, невидим за затворниците, които са отделени един от друг в единични килии с осигурена светлина, но ограничена видимост. Поредният парадокс. Целите на проекта са превъзпитаване на осъдените, превенция на бунтове и предпазна мярка срещу разпространение на болести. Замисъла е за насърчаване въздържанието от противозаконни действия, чрез използване страха от непрестанната уязвимост, без информация кой е наблюдателят. Принципът на паноптикумът вдъхновява множество архитектурни проекти не само на затвори, но и на болници, училища, фабрики и други институции за дисциплиниране на поведението.

Човечеството винаги е предпочитало да прави грешните неща внушавайки си, че мотивите му са единствено правилните причини. Но нима е възможно да обърнеш нечие лице към морала, докато ти самият постъпваш неморално? С този въпрос достигаме до субективната природа на нравите ни, тя определя кой път води към свободата и кой към затвора. Кара ни да се замислим дали някой от тези пътища всъщност...не съществува. Скитничество е то, да се луташ, търсейки илюзорното сред материалното, но аперцепцията е ключова за съзерцаването на истината.

Нека започнем от идеята за портите, общоприетото началото на затвора. Дирите им са оставили отпечатъците си далеч във времето на първия плач, на първия лъч светлина, на първата майчина усмивка. В този стадий, когато сме най-слаби и положени в ръцете на някого, чието име ще свързваме с дом, около шиите, китките и нозете ни биват увити вериги. Без тези потисници обаче, не ще оцелеем, защото сега сме много повече от блуждаещи души, сега сме хора, а хората са плът, живееща в общества. Върху бялото платно на съществуването ни, сред себеподобните, биват изписани нашият пол, лик, статус, религия, традиции, култура и законите на място, което вероятно ще ни превърне в отливка на сродниците ни. В полето на териториите, които обитаваме сме подвластни на физичните, химичните и биологичните закони. Постепенно забравяме какво е било началото и си спомняме единствено неизбежността на нашата тленност.

Постъпваме в училище, борейки се да бъдем примерни. Търсим работа, стремейки се да не загубим препитанието си. Сключваме брак, за да създадем потомство, което да продължи цикъла, напомняйки си, че така осигуряваме символичното си безсмъртие. Плащаме водата, която пием и земята по която стъпваме. Бием се във войни, които не сме предизвикали, но сме убедени, че само така ще бъдем достойни. От мъжете бива изискван стоицизъм и потискане на човешкото. Единствената емоция, която им е позволена е гневът, който бавно ги погубва в името на всеобщото признание. Женската роля се свързва най-често със смирение, грижа и нежност, в името на живота , който се очаква да доведе на този окаян свят.

В днешно време се постига неоспорим прогрес в това отношение, но още сме далеч от момента, когато клетката ще изчезне. Политиката, икономиката, социалните мрежи и голям брой от институциите се грижат това да не се случи. Властта иска повече власт, богатият иска да стане по-богат, силният доминира над слабия. Парадоксалното в това е, че върхът на пирамидата е величествен, но основите му са онези които го държат сред висините. Върхът знае това и се стреми да следи изкъсо подпорите си. Както казва Сун Дзъ ,,Да управляваш много хора е същото като да управляваш малко– въпрос на организация“.

Стратегията напомня паноптикумът на Бентъм- не знаем кой дърпа конците и дали лицата, които си мислим, че познаваме не са само фигуранти. От друга страна обстановката се стреми, да не се досетим, че сме в затвора, за да не се замисляме как да избягаме от него. ,,Трансценденталният Аз“/ Кант /се размива бавно, но сигурно. Оковани сме за заучени морали, притиснати сме да отдадем дължимото на властта и дори не подозираме, че врагът е до нас. Сред приятелите ни, които ни порицават за дето оспорваме нормите, сред семействата ни, които ни раняват с неодобрението си под претекст, че ни мислят доброто. Контролът се установява чрез стандартите за красота, работещи за икономиката. Чрез страха от хаос, работещ за политиката. Чрез устройствата ни пригодени да крадат най- ценния ни невъзобновяем ресурс– времето. Религията като един от най-масовите и непоклатими институции за установяване на контрол е идеалното средство хората да не задават въпроси, да не се бунтуват и да изпитват страх от неподчинението.

Нима желанието да ни определя чуждия поглед е иманентно на парадигмата за човеците, които сме? Репродуктивни инструменти, войници, работна ръка. За родителите се очаква да бъдем гордост, за приятелите непоклатим пристан, за децата си все с отворени обятия, за властта покорни роби. Сами не си вярваме без да получим валидацията на благи слова- становището, което ще укроти кошмарите ни и ще ни бележи със знака на успеха. Докъде това е заучено и докъде вкоренено в нас е трудно да определим, но както казва Жозеф Гарсен от произведението на Жан Пол Сартър ,,При закрити врата“- ,,Адът– това са другите“.

Външните фактори могат да бъдат отхвърлени, те са установени от хора и се премахват от тях. Ала онова, което категорично ни лишава от надеждата, че притежаваме пълна свобода е не друго, а самите ние. Можем да посегнем към острието и да го опрем в гърлото на ближния си, но не можем да избягаме от последващата вина. Малко са онези, които не я изпитват и за тях казваме, че са душевно болни. Какво остава за здравите обаче, нима могат да застанат против тази гостенка с остри зъби и орлови нокти, нима могат да се скрият от сянката на страха, който е в заговора за всяка сриваща се мечта, за всяко предателство? Как се бяга от врага, ако той е в главата ти, ако се крие под кожата ти, ако се показва иззад ъгъла, когато най-малко го очакваш? Как се достига спасението от пороя на мислите, от емоциите, които ако убиеш оставаш жив труп, а ако съхраниш - умираш по малко всеки ден? Как се отърваваш от привързаността, тази тъй трудно лечима болест, когато обекта на самата привързаност е същия, който е изковал и железните врати, и спохождащата ги ключалка? Краткият отговор е, че не можеш.

Достигаме до първия парадокс. Онова, което търсим и от което същевременно бягаме е свободата. Небесата са надвисвали над безчетни битки за свобода, над хоризонти отрупани с армии биещи се за тази висша ценност, над самотни люде оплакващи съдбата си. Ала отделяйки се от религията приемаме, че няма невидима ръка, която да ни защити. Без политиката няма кого да обвиняваме за безредието, няма кого да следваме. Без икономика са застрашени първичните ни нужди от ресурси. Без близките ни оставаме в самотата, един от най- големите страхове на човешкия вид. Конформизма е така познат именно заради нея. Фьодор Достоевски често засяга мотивите за антипатията към свободата. Философът казва ,,Човек е готов съзнателно да се откаже от свободата си, стига някой да му обещае спокойствие“ в книгата си ,,Записки от подземието“ и ,,Нищо не е било по-непоносимо за човека от свободата“ в творбата си ,,Братята Карамазови“. Същата тема е пряко засегната в книгата ,,Бягство от свободата“ на Ерих Фром, анализираща индивидуалността, уникалността на личността и непосилното им бреме. Свободата е тъй великолепна на теория, но само онзи, който има силите да поеме тежестта на последствията върху плещите си, може да я притежава.

Смятам, че проблема не е в самата свободата, а в това, че не знаем достатъчно за нея. Не можем да разбием бетонна стена , но можем да се отстояваме. Пречките винаги ще ги има. Себеизразяването често не се оценява, корупцията ни обгражда, тиранията се прикрива с демокрация, а необуздаемият стремеж към сигурност ни нашепва да се отскубнем от свободата, както на действията си, така и на мислите. И въпреки това няма оправдание за слабата воля.

В заключение, затворът действително няма граници, но ако целта му е да ни държи статични и обезличени защо да го удовлетворяваме? Нека се вкопчим в образованието, егалитаризма, избора и надеждата. Нека когато се обърнем назад, да се усмихнем при мисълта, че сме сторили всичко по-силите си да се измъкнем от клетката на другите, нека сме спокойни, че ако не през врата сме излезли през прозорец , ако не през прозорец , през таен тунел. Нека преди да умрем да сме живели.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Достоевски, Ф. (2003) - ,,Братята Карамазови“, „Захари Стоянов“

Достоевски, Ф. (2023) - ,,Записки от подземието“, ,,Нике“

Дзъ, С. (2016) – ,,Изкуството на войната“, ,,Хеликон“

Кант, И. (2013) - ,,Критика на чистия разум“, ,,АИ Проф. Марин Дринов“

Сартър, Ж.П. (2022)- ,,При затворени врата“, ,,Фама“

Фром, Е. (2005)- ,,Бягство от свободата“, ,,Захари Стоянов“

Фуко, М. (1998)- ,,Надзор и наказание – раждането на затвора“, УИ ,,Св. Климент Охридски“

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BB_%D0%A4%D1%83%D0%BA%D0%BE

https://stroiinfo.com/panoptikumat-arhitekturen-model-na-vlastta/